Движението е най-древната и най-достъпната форма на саморегулация, с която разполагаме. Още преди да има психология, психотерапия или дори език, човешкото тяло е знаело как да се справя с напрежението - чрез движение. Тичаме, за да избягаме от опасност. Разтреперваме се, за да освободим стреса. Разхождаме се, когато мислим. Дишаме по-дълбоко, когато се успокояваме.
Едно от порочните залитания на съвременните нагласи, е че спортът и движението се свързват предимно с обслужване на човешката суета - към килограми, форми, резултати.
Истината е, че движението е панацея, условие за здравето на мозъка, за психичната стабилност, за добрия сън, за креативността, за радостта от живота. Нещо повече, психологическите изследвания все по-убедително показват, че психиката се регулира успешно и пълноценно чрез тялото.
С други думи, когато се движим, мозъкът буквално се подрежда. Движението не е само биологична нужда, то е ключов балансьор и отдушник на психиката. В момента, в който тялото се задвижи, се активира естествен механизъм за освобождаване на хормони като ендорфин, серотонин и допамин, трите основни невротрансмитера, които ни носят усещане за удоволствие и удовлетворение. В този смисъл, движението е антидот на напрежението, извеждайки го от тялото ни по най-естествен път.
Нещо повече, занимания като тичане, плуване, планински преход или просто бърза разходка регулират нивата на стрес далеч по-успешно от повечето ментални практики, с които се опитваме да „надхитрим“ психиката си. Понякога не ни трябва още един списък с цели, нито ново утвърждение, нито усилие да мислим по-позитивно. Умът не винаги може да излекува онова, което сам е изчерпал.
Тялото обаче може. То не философства, не анализира, не се съпротивлява, то просто знае как да разтовари напрежението и да върне покоя по органичен начин. Разбира се, движението не може да замени терапията - особено когато болката или изтощението вече са стигнали твърде далече. Но може да бъде нейн верен съюзник. Като превенция, то ни учи да не стигаме до онези крайни точки на срив. А когато вече сме в процес на терапия, движението подпомага интеграцията, тялото „довършва“ онова, което умът е започнал да осъзнава. Движението не изисква усилие на волята, а доверие: да позволим на тялото да направи това, за което е създадено - да ни води обратно към себе си.